Писателят Ерам Минасян на 65: Трябва любов, за да съществува този свят

Ерам, или Йеремия, Минасян е роден в Пловдив на 16 април 1951 г. Завършва техникум за автомобили, но все го тегли към литературата. Пише поезия от ученическите години и се изявява като рецитатор на художествено слово. Завършва школа за театрални ръководители, но играе роли и на сцената. Заминава за родината на прадедите си и завършва Висшия театрален институт в арменската столица Ереван. След това няколко години работи в тази съветска република. 

- Разкажи накратко за себе си. Как стигна до момента да започнеш да пишеш поезия? 

- Вътрешно страдам, защото започнах с проза, по внушение от познавача, знаещия и обожавания от мен Марин Кадиев, който ме откри за писателството. Той ме посъветва да започна с проза. Тя витаеше в мен - в онова, което бях, в любовта към родината, татковината, в изживяванията и в запознанствата. 

Започнах 12-годишен да пиша стихове и първият човек, който ме откри за писателството, беше моята баба. За жалост, толкова малък да пишеш поезия, а трябваше да започна с проза. Не станах милионер, не станах сребролюбец, не станах алчен спрямо онова, което ми е дадено от моето семейство, и може би това е по-голямото богатство - душевността. И ето сега, на 65 години, решавам да напиша сборник само за любовта, в който да я опиша, защото епилогът ми е за любовта и обичта между хората и продължението ми не трябва да бъде смърт, убийства и преживявания, а трябва да бъде само любов и само добро, за да може да съществува този мирен свят. 

- Преди време написа една невероятна книга - “Танцът на душите”. Понеже заговори за любовта, именно в епилога на тази книга говориш за любовта, кое те накара да озаглавиш книгата “Танцът на душите”?

- “Танцът на душите” е моя идея, защото и при злостния човек, и при добрия човек танцът на душите е почти еднакъв. Добрият трябва да прави добрини на този свят и този танц е прекрасен. Всеки нормален човек може да отсъди нормалността на добрината. Не може да приеме естествено злостното. Но представата ми за тези, които убиват, за тези, за които човешкото съществуване е свързано с убийство, като обикновено ядене или пиене, или пък веселие има в такива души - повече прието от животните. Да приемем, че животното се насища с ядене, но не мога да асимилирам, че можеш да си човек с животински прийом - издевателствата, убийствата, кръвопроливането, изнасилването, тиранията. Вид човешко приемане, което е като вид отмъстителност, като мъст, като преживяване - отиваме на разходка и се веселим. 

- В “Танцът на душите” разглеждаш и се опитваш да дадеш една нова концепция за арменския геноцид, нова визия за геноцида. Може ли да говорим, че този геноцид, от гледна точка на паметта на загиналите, също в някаква степен продължава да го има и днес?

- Думата геноцид е понятие на това изтребление, но аз в книгата си не съм написал самата дума геноцид. С общи бележки на това, което се е извършило преди един век, и с менящите се епохи - на фашизъм, комунизъм и даже на демокрация, аз предавам онова, което се е извършило, и това е вид геноцид. Нима не можем да обърнем страницата и да стигнем до наши времена, че ние сме култивирани вече личности. Целият свят се плаши от войната, и ние не искаме да има война. Геноцидът продължава в друго измерение - днешният пенсионер, днешният млад човек, който преживява демокрацията в България - криворазбраната демокрация, това е вид геноцид.

- В този ред на мисли, какви спомени имаш от твоите деди, когато говорим за тези събития и идването на арменците в България? Как са приети те у нас?

- Една част от рода ми са дошли преди геноцида. Дядо ми Йеремия е точно такъв - 6-7 години преди геноцида: като човек, който е дошъл на гурбет, тъй като не може да намери в Турция ред и сигурност. За нас арменците там е била нашата страна. Той не може да намери начин да преживява и идва в друга страна - в България. Първото му семейство по време на геноцида е изклано, това той го научава тук. Жени се в България за втора жена и създава поколение. От другата страна на рода - на майка ми, прабаба ми си я спомням. Те са дошли 1923 г., когато новият турски лидер Ататюрк, свързан с младотурците - започва друг геноцид. Самите те - турците, народът, подтикват моите прадеди да побягнат и първото спасение е било България. Тези сълзи ги затаих до моите 65 години и реших да ги опиша, за да може поколенията да знаят, че това е съществувало и не трябва да се зачеркне, не трябва да се забравя. 

- Откриваш ли разлика между арменците в Армения и арменците в България по отношение на осмисляне на философското за живота, за танца на душата? 

- Живял съм в Армения 5 години и след това много пъти съм се връщал пак. Аз приемам Армения винаги с коленичене и целуване на земята на тази държава, която е била моя татковина. Не мога да отрека любовта си и съпричастността си към моята родина, в която съм роден, България, и тя ще бъде винаги на преден план. Може би България стана причината, когато ме молеха да остана режисьор в Армения, да откажа и да се върна. Пред моя поглед, в моята носталгия си оставаха винаги 7-те хълма на Пловдив и бащиното огнище, моето родно детство. Затова измених на професионализма пред обичта си към родината. Ако направя паралел между тамошните арменци и тукашните - хората са еднакви с душите си, както съм ги описал в “Танцът на душите”. Но бих искал да кажа, малко драстично, че паралелът между арменците там и тук е във факта, че рибата мирише от главата до опашката. В каквато страна живеем, такива са и хората. 

- В книгата си “Спомени и възпоменания - думи за размисъл” имаш един разказ, озаглавен “Вълците”. Къде виждаш днес вълците?

- Интересното за “Вълците” е това, че е есе. Аз наскоро написах даже едно от новите ми есета - “Внимание страх за героите”. В първата ми книга за вълците е даден един паралел между четирикраки вълци и двукраки вълци. Паралелът е между истинския вълк и тези вълци, които са в човешки образи, на два крака. Един пример - вълкът си е вълк и си остава вълк, както човекът вече се е превърнал във вълк. Това е сравнението на сегашните личности, които по някакъв начин се опитват да бъдат вълци и даже надминаха четирикраките. Не знам това дали е към прогрес, или към регрес, ще покаже животът - следващите поколения, да се надяваме на това. Те ще разберат истината - кое е зло, кое е добро. 

Самуил ШИВАЧЕВ