Карикатуристът Тодор Деков: Навремето започнах с концертно рисуване

В месеца на хумора и шегата в изложбената зала “Поломие” в Лом дружество “Будители” в обл. Монтана, със съдействието на Община Лом, уреди самостоятелна изложба на известния в Българския Северозапад, че и не само в него, карикатурист Тодор Деков. Литературният критик Юлий Йорданов - член на СБП, поднесе поздравителен адрес от Управителния съвет на дружеството, след което му направи творчески портрет.

Това е 21-вата самостоятелна изложба на популярния Маестро. Тя се отличава с изключителен сарказъм и жигосване по актуалните и злободневните теми на нашето време. След тържеството Тодор Деков и Юлий Йорданов си поговориха откровено, с което влязоха в творческата Светая светих на художника. Предлагаме ви фрагмент от разговора.

- Г-н Деков, кое беше онова нещо, което ви накара да се захванете с рисуването?

- Предварително никой не може да предусети съдбата си. Спомням си, че като ученик в пети клас за първи път рисувах на сцената в родното ми село Златия. Беше т. нар. концертно рисуване. Нямате представа колко вълнения изпитах тогава. Помня го и до днес. Може би това беше началото... Всичко останало, за жалост, вече е история. Радвам се обаче, че реализирах мечтата на майка ми, която рисувала навремето и явно тази дарба от нея съм наследил.

- Кога необходимостта да се рисува се превръща в професия?

- Рисуването, превърнало се вече в професия, почувствах едва когато започнах да се занимавам със сценография в театъра. Всичко друго, което правех, се оказа творческа необходимост.

- А как се озовахте в сценографията?

- С удоволствие все още си спомням как като ученик за коледните празници си организирахме на село театрален колектив. За трите дни подготвяхме едноактни пиеси за всяка вечер. Аз, разбира се, подръчно и при примитивни условия измислях някакви кулиси, които използвахме по различно предназначение. Ни най-малко не предполагах, че един ден ще се занимавам със сценография. По-късно като войник попаднах в маскировъчна рота, към която вече бях художник. Занятията ми бяха да изработваме временен декор на къщи, камиони, църкви, дървета и други. И оттук се получи някаква закваска за бъдещето ми в театъра. През 1969 г. ме приеха в театъра в Монтана, още с неговото основаване. Благодарение на тогавашния директор Тодор Пройков бях първият назначен на щат, за което съм му завинаги признателен. Работех като художник-изпълнител. После дойде големият актьор и човек Иван Кондов. Той ми възложи и проектантска дейност. С него съм се трудил повече от две десетилетия в различни театри. В тази област станах носител на четири престижни награди. И... така вървя и до ден днешен. В храма на Мелпомена имах възможността да се трудя съвместно с много, и то с най-известните режисьори. През това време пък и ми се създадоха предпоставки да допълвам онова, което ми липсваше. Така се учех в практическата академия на Мелпомена, защото, за жалост, социалното ми състояние не ми позволи да уча в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Вземах участие във всички национални и международни сценографски изложби. Беше ми много приятно, независимо от ниското образование, което имах, се чувствах добре между всички тогавашни асове на това изкуство. И до днес не мога да се откъсна от театъра, макар и да ме съпътстват немалко трудности - работа много, пък хонорарът малък, - ми е хубаво и изпитвам удовлетворение.

- Имате ли любима тема за рисуване?

- Да си призная, всички теми са ми любими. Не мога да си кривя душата, защото с еднаква любов се отнасям към тях. Е, разбира се, различни са проблемите, които възникват при тяхната реализация. Към някои реагирам бързо - например шаржа и карикатурата. Те са най-динамичните и авторът трябва да ги осъществява скоростно. Пък и зрителят, който е техен консуматор, ги възприема визуално и мисловно. Към всички останали жанрове трябва да се подхожда с необходимата времева осмисленост и развитие. Например скулптура, плакат, сценография, реклама... Не зная, може би ще прозвучи странно, но към всички жанрове се отнасям с еднаква любов. Така е било едно време - така е и днес.

- Кога изпитвате задоволство, че сте постигнали успех в творчеството си? 

- Когато видя и усетя усмивката на отсрещния!
 
Петя Д. ДИМИТРОВА