Кой вкарва крадливи лумпени в политиката

За 9-и път в рамките на 3 години ще правим избори. Избрахме президент, избрахме местна власт, само народни представители, които да съставят правителство, не успяваме да изберем. Може би заради това най-често срещаният израз е – нищо различно няма да се случи и на тези избори.

И е така, и не е. Защото наистина какво различно да очакваме, след като не просто участниците са едни и същи, но и проблемите не се решават – само се задълбочават. Но всеки избор носи различен резултат и ще се опитам да обясня защо.

Първо, не само ние, избирателите, сме отегчени, недоверчиви и уморени от толкова много избори. Политиците също не се радват на ситуацията, в която са изпаднали. От една страна, все по-трудно е да накарат хората дори да започнат разговор с тях, какво остава да получат доверието им. От друга, независимо колко от тях не искат да има избори, винаги има достатъчно количество политици, които си въобразяват, че новите избори ще им донесат повече шанс и късмет. Нещо повече, именно политиците си дават сметка (разбира се, онези от тях, които могат да размишляват), че предизборните кампании все по-малко са време за диалог с хората по проблемите и все повече се превръщат в нещо като панаир на суетата. Вкопаването в собствените проблеми и отношения, битката между изкуствено създадени нарцисизъм и егоцентризъм, унищожението на другия като условие за собственото величие – тези кампании не вълнуват никого, не създават надежда, разрушават всякаква перспектива.

Второ, стигнали сме до патово състояние – нито победите са победи, нито загубите – загуби. Нито радост има, нито гняв. Дори т. нар. „твърди избиратели“ се мотивират все по-трудно да отидат до урните. Усещането е, че нищо не помръдва, защото никой не иска да си свърши работата. Ние, избирателите, не разбираме защо пак трябва да гласуваме, а политиците – защо пак трябва да се съберат в парламента, за да се карат.

Къде се корени проблемът? Може би в подмяната на реалните проблеми с измислени. Вече 3 години все по-яростно се вкопчваме в две фалшиви тези и докато не излезем от техния омагьосан кръг, най-вероятно ще продължим да зацикляме в спиралата на периодични избори. Първата фалшива теза е, че приоритет на приоритетите е да се борим с корупцията. Кой се бори с нея, т. е. кой е некорумпираният, който трябва да решава всичко във властта – това е битката във всеки новоизбран парламент. Нека сме коректни – корупционни скандали за милиарди са ежедневие в почти всяка европейска страна, но техният приоритет на приоритетите не е битката с корупцията, а решаването на разни там икономически, социални, трудови проблеми, проблеми на доходите и прочее. Защо? Защото корупцията не се бори, като обвиняваш цели партии, групи и институции. Корупция се бори, като прокуратурата и съдът си свършат работата. Останалото са само приказки, които пречат на всяко общество да функционира. Абсурдно е състоянието, в което всяка партия в парламента обвинява всяка друга в корупция. Българите вече не вярват в тезата „ние сме добрите и некорумпираните“. Защото в корупцията няма ние, има конкретни имена. Когато се научим, че нарушението на закона е поименно, а Темида е сляпа, т. е. безпристрастна, нещата наистина ще се променят. Защото безнаказаният за нарушението на закона политик е злото, което ражда недоверието към всеки политик и всяка партия. Това зло ражда убеждението, че нищо и никога няма да се промени. Идват нови политици и първото, което се научават да правят, е, че могат да правят каквото си поискат, защото за тях не важат правилата и законите. Понеже има едни други преди тях, които трябва да бъдат наказани, а те могат да са безнаказани, защото се борят с лошите. Така че битката с корупцията е битка за равенство пред закона на първо и основно място. Това равенство създава и поддържа вярата на гражданите в справедливостта, без която е невъзможна каквато и да било битка с корупцията. Следователно основният проблем е, че политиците в България не са равни пред закона като всеки друг гражданин. Решаването на този проблем може да обединява за разлика от заклеймяването на този или онзи като зло и източник на корупция. Липсата на равенство пред закона е тежък проблем на функционирането на всяка една демокрация, защото без това равенство на практика не живеем в демократично общество.

Втората фикция е подмяната на демократичните ценности с евроатлантически ценности. Защото с тази подмяна ние се съгласяваме, че не равенството пред закона, свободата и плурализма са основните политически ценности, а това дали гледаме на Запад или на Изток. И излиза, че по-важното е Западът, а не равенството пред закона. Т. е. може и да е крадлив, може и да е некомпетентен, това не е важно. Така стигаме до ситуация, в която не демокрацията е важна, а кой ни е врагът. Кара пиян и се отървава от отговорност с връзки или пари, прави „бизнес“, като източва държавата, нарушава закона – не е важно, важното е, че е защитник на евроатлантическите ценности. Нали разбираме, че подобна подмяна не просто вкарва в политиката безотговорни и крадливи лумпени, тя ни връща в едни времена, в които беше важно да сме верни на партията, но не и на интересите на обществото.

След тези малко дълги разсъждения какво ще променят тези избори? Могат да променят блуждаенето ни в дебрите на измисленото и да ни върнат към реалността. А тя е следната:

При ниска активност в парламента ще влязат много и много слаби политически субекти. При по-висока активност партиите в парламента ще са най-вероятно 6 или 7.

Не се очаква изненада за първото място на победителя. Засега спорът остава за втората позиция между ПП-ДБ и „Възраждане“. ДПС категорично вече не е партията балансьор в българската политика, т. е. партията със запазено влияние върху властта.

Правителство може да се състави единствено ако две от партиите на първите три места се съгласят да направят правителство, което да стъпи на прагматична основа, т. е. на програма, съставена от реалните проблеми на българската икономика и българското общество. И да получат подкрепа за това правителство от парламентарните групи на малките.

Тъй като е абсурдно да си представим, че следващите парламентарни избори ще са през януари, вероятността да се състави правителство, което ще работи по конкретни задачи, а не по евроатлантическите и антикорупционни мантри, нараства. И въпросът след тези избори вече не би трябвало да е кой, а за какво ще се съставя едно правителство.
И, да, коректно е да кажа – това няма да е нито доброто, нито очакваното, нито дългосрочното, нито ефективното правителство. Но това може да бъде правителството на поредица конкретни крачки към една желана и очаквана стабилизация в България.