На 23 април се навършват 100 години от рождението на легендарния актьор Петър Слабаков(1923-2009). Любимец на публиката, създал незабравими образи в кинокласики като „Шибил“, „Цар и генерал“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Покрив“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и много други. Той е актьорът с най-много главни роли в българското кино.
Петър Слабаков има ярък и интересен живот и извън киното и сцената. Той бе сред учредителите на Комитета за защита на Русе и Клуба за гласност и демокрация, на Независимото сдружение „Екогласност“ и на СДС. Два пъти е избиран за депутат.
„Свободен съм бил и преди 9 септември, и след 9 септември, и преди 10 ноември, и след 10 ноември. Никой не може да ме накара да мисля по друг начин“, цитира думите му Румяна Емануилиду в книгата си "Петър Слабаков, който знае 3 и 300".
В памет на актьора на 6 април синът му – режисьорът и евродепутат Андрей Слабаков, ще открие изложбата „100 години от рождението на Петър Слабаков“. Тя ще бъде разположена в Галерия на открито в градинката на „Кристал“ и ще включва 28 пана с известни филмови и театрални роли на актьора легенда, както и емблематични моменти, свързани с участието му в Комитета за защита на Русе и „Екогласност“. Експозицията ще бъде наредена още на 3 април и може да бъде разгледана до 17-и в София, след което ще гостува в Каварна, Пловдив, Бургас и Варна. Кино „Одеон“ и БНТ също ще отбележат годишнината с някои от най-популярните филми с Петър Слабаков.
Синът му Андрей Слабаков разказа любопитни спомени за баща си и разкри защо се гордее с фамилията си.
– На 23 април се навършват 100 години от рождението на Петър Слабаков. Кои са най-ярките ви спомени за баща ви, какъв човек беше той?
– Баща ми всъщност е роден на 22 април. Но той беше убеден, че е роден на 23-ти, защото тогава е записан. Но все пак баба ми Бонка, тоест майка му, при всички положения знае по-добре кога е роден, а не той самият. Така че е роден на 22-ри.
Аз съм много горд с баща си. Надявам се всички хора да са горди с бащите и майките си. Той беше почтен човек, справедлив и изключително откровен. На това ме е учил, така съм възпитаван – да говоря само и единствено каквото мисля, без значение какво ще ми струва. Което и той правеше. За мен винаги е бил пример, както се казва.
– А на него какво му е струвало това?
– Най-разнообразни неща. Например от Военния театър го преместиха в Пернишкия, което едно време, преди 10 ноември, се е наричало въдворяване.
– За наказание за неговата откровеност ли?
– Да, защото говори каквото си иска. Но в това няма нищо драматично.
– Разкажете някоя паметна случка с него?
– Трудно ми е да си спомня конкретна случка. По БНТ ще излъчат моя филм „Баща ми“, който направих за неговата 80-годишнина и който е по-добър от всичко, правено за него. Има и награда от „Златен ритон“. Любопитно е например, че той няма орден „Стара планина“. Очевидно не е заслужил като някои други. Доста интересни хора имат такъв орден, може да направите справка. Но баща ми няма.
– Това дали го е наранявало?
– Не. Въобще не му пукаше за никакви награди. Във филма го питам: „Ти няма ли да отидеш да си вземеш ордените?“. Той има ордени и медали от различни министерства, които никога не е ходил да вземе. Той каза: „Аз никога не съм се сещал“. Викам му: „Хайде сега да отидем до Народното събрание“. Тъй като от тяхната администрация трябвало да се поискат такива отличия отпреди години. Отидохме в Народното събрание и те му казаха: „Ами трябва да пуснем молба, за да си ги получите“. Познайте дали пусна молба. Това се случи 2000 г., по времето на великата демокрация.
– Бихте ли споделили някой драматичен момент от кариерата му?
– Той беше много обиден, когато партията разформирова Бургаския театър в края на 50-те, когато там бяха Юлия Огнянова, Методи Андонов, Леон Даниел, Вили Цанков, които наложиха нова естетика. Наричаха ги бургаската четворка и това бе най-силният период на трупата. И ги разхвърляха всички по различни театри. Тогава баща ми и майка ми отидоха в Пловдив. За цялата трупа на Бургаския театър това беше изключително неприятен момент. После се преместихме в София, а баща ми започна да играе в театър „Трудов фронт“ (сега Малък градски театър „Зад канала“). И тъй като в апартамента на баба ми вече живееха двете сестри на майка ми и беше тотална лудница, отидохме да живеем при Юлия Огнянова, те си бяха приятели още от Бургас. Тя си прегради апартамента и там останахме 6-7 години.
– Бяхте ли близки с баща си?
– Вижте, ние сме темерути – към близките си най-вече, към другите хора не. Гледаме да не изразяваме своите чувства. Но това не ни пречи да се обичаме.
– Петър Слабаков има над 120 роли в киното, коя за вас е най-паметната?
– Той има над 160 роли в киното, тъй като се е снимал и в чужди филми, които никой не брои. В продукции на Германия, Италия, Чехословакия, СССР, Франция, Канада и др. Така че не мога да откроя една роля, той има много силни превъплъщения. Баща ми е известен с това, че ако нещо в ролята не му харесва, с него се съобразяват и сценаристи, и режисьори. Той работи само на чувство. Прочита сценария и казва: това тук не е наред, това не може да се направи и пр. Така работеше. Много го канеха. Той е човекът с най-много главни роли в българското кино – 30! Няма друг с повече. Не е малко, при положение че е почнал да играе много късно – едва на 37 години. Мисля, че първият му филм е през 1960-а. Така че към младите колеги – спокойно, няма страшно.
– А на самия него кой образ му беше най-скъп?
– Няма актьор, който да си обича една роля. Може да се харесва в някоя повече, отколкото в друга. Актьорът обича всичките си роли – и в киното, и в театъра.
– Петър Слабаков няколко пъти е бил изключван от БКП, защо, пак заради неговата прямота ли?
– Защото говори каквото си иска. Спомням си, че поиска среща с Тодор Живков. Това, което знам, е от баща ми. Другарят Живков, разбира се, си мислел, че баща ми иска да му дадат апартамент, както някои негови колеги са ходили да искат. Той обаче отива и казва: Другарю Живков, мисля, че е време да поговорим как трябва да се структурира земеделието. Само баща ми може да направи такова нещо. Той е бил тракторист, имаше много голяма слабост към земеделието, дядо ми е бил директор на конезавод и на земеделски училища. Така че баща ми много се интересуваше от тази тема. И с другаря Тодор Живков си говорили два часа как да се оправи българското земеделие.
– Разказва се една история – как, влизайки в заведение, казал: „Ако има милиционери, да излязат!“. Чували ли сте я?
– Не я знам тази история. Мога да ви кажа, че е влизал с кола в Младежкия театър, когато играеше там. Имаше някакъв купон в театъра и влязъл с колата през вратата. Не че е нанесъл щети, просто да има купон. Той обичаше да има купон.
– Към какво беше непримирим?
– Да бъдат унижавани други хора. Без значение кои. Имаше страшно силно чувство за справедливост и най-много мразеше да унижават някого.
– Какво публиката не знае за Петър Слабаков?
– Вероятно знае повечето неща, защото баща ми никога нищо не е крил. Но хората не знаят, че едва когато снимах филма „Баща ми“, той си взе дипломата. Баща ми е завършил икономика на тежкото машиностроене във Варна. А актьорско майсторство е завършил по т. нар. член 9, което е за хора, които вече играят в театъра, без да са учили във ВИТИЗ. И му викам: „Тате, дай да те дипломираме“. Заведох го във Варна и така той си взе дипломата на 80 години, вместо да я вземе през 1952-ра!
– Кои качества сте наследили от него?
– Както казах, научен съм да говоря само това, което мисля. Може да е сбъркано, но така мисля аз. По-добре, отколкото да говориш други неща, които според някои са правилни. И въобще не ме интересува кой ме харесва и кой не. Ако всички се държаха така, не само България, но и светът щяха да изглеждат по различен начин.
– Какво сте запомнили от баща си?
– Баща ми не говореше със сентенции. Харесвал съм това, което той прави, и съм се старал да правя същото, защото мисля, че е правилно. И така трябва да правят всички хора. И трябва да обичат майките, бащите си, да се гордеят с тях, защото те са се грижили за теб, възпитали са те, отгледали са те и са те обичали.
– Съветвал ли ви е той и за какво?
– Аз съм искал съвети, но не е казано, че съм се вслушвал. Когато играех Бойчо Огнянов, му поисках съвет. Той работи по съвсем друга логика. Не е от така наречения интелектуален тип артисти, който ще прави анализи на образа, как да бъде изграден. Той винаги е сто процента вътре в ролята, става друг човек и това е схемата. И аз съм се мъчил това да правя в „Под игото“, като баща ми. Защото и аз съм горе-долу такъв.
– Органично се потапя в образа?
– Максимално органично. Което не означава, че интелектуалният тип актьори не са органични и те. Но друга е системата на работа.
– Тежко ли ви беше да носите фамилията Слабаков, когато влязохте във ВИТИЗ, и чувствахте ли се в неговата сянка?
– Не. Казват, че децата на известните страдат от това нещо, аз никога не съм страдал. Само съм се гордял с баща си и съм се опитвал да си извоювам място под слънцето. Абсолютно не ми е било проблем. Сега хората, които не обичаха баща ми, автоматично не обичат и мен. От друга страна, тези, които го обичаха, обичат и мен. Без повод. Така че има плюсове и минуси. Горд съм с фамилията си и никога не ми е било трудно.
– А баща ви гордееше ли се с вас?
– Мисля, че да.
– Би ли се гордял, че сте евродепутат и сте влезли в политиката?
– Не знам. След като той влезе в политиката, му казах: Абе, тате, в какви лайна се забъркваш, какво правиш, хората толкова те обичат… И после аз направих същото. Но в крайна сметка трябва да се пробва, да видиш дали нещо можеш да промениш в някаква степен и аз мисля, че баща ми успя да промени някакви неща. Не много, за съжаление. Аз в момента се опитвам да правя същото.
– Отиде ли си Петър Слабаков огорчен от нещо?
– От политиката със сигурност. Иначе няма от какво друго. То не може да не се разочароваш в политиката, защото това са едни непрекъснати пазарлъци, разговаряш с едни хора – аз ще ти дам това, пък ти ми дай онова или обратното. И сега и при мен е така. Няма никаква разлика.
– Какво му беше отношението към победилата демокрация?
– Беше разочарован, както повечето нормални хора. Защото на практика тези, които искат уж да правят демокрация, всъщност са изчадията на БКП. Това е т. нар. „комсомолски актив“. Тези, които убиха Луканов, които извършиха един куп простотии в България. Луканов не го е убил демократ с велико чувство за справедливост, убиха си го комсомолците, защото той им пречеше. Те си взеха властта и в момента са проблем. Тези хора не вярваха в нищо. Това са мои думи, но с баща ми мислехме еднакво. Сред старите комунисти имаше хора, които вярваха в някаква утопия. Младите не вярват в абсолютно нищо. Комсомолските активисти в момента ръководят България, те са се пръснали във всички партии. И са много по-опасни от комунистите, защото са безверници.
– Защо в последните си години Петър Слабаков избра уединението в село Бериево?
– Пак има връзка с политиката. Беше много огорчен от някои неща, които се случваха. Той беше идеалист. Което е хубаво, от една страна. От друга – идеалистът винаги получава огорчение.
