Смърт на живо за Лили Маринкова и свободното слово

Предизборната кампания е в пълен ход. В нея – нищо ново. Всичко се случва по добре известния сценарий. Според него първо са скандалите и заемането образа на герой единствено и само защото с позволени и непозволени средства успяваме да окаляме политическия опонент и да го представим на хората като истински злодей. Наличието на такъв злодей и битката за унищожаването му са напълно достатъчни условия, за да се превърне дори и най-големият страхливец в герой. На принципа на приказките за глупака Иванчо, който става герой не поради наличие на някакви качества, а защото успява да се пребори със злото. Дори двойките на нашите деца ще бъдат обяснявани с действията на злите сили и политическите ни опоненти. Единственото, което отличава една кампания от друга, е името на злодея и на героя и степента на простотия в измислените сценарии за обработка на публиката.

На фона на това „бойно поле“ започва прегрупирането за втората стъпка в предизборния сценарий – наместване на медийните ресурси и власт. Тук действията обичайно се състоят в осигуряване на позиции в три направления. Първото е свободата на словото – и на мисълта, напоследък. Яркото доказателство за извършените зулуми тук е фактът, че българските граждани трудно могат да изброят имената на журналисти – личности с авторитет, професионалисти, създаващи обществено мнение, хора с позиции и способни да създават и отстояват такива. Колко останаха те в българските медии? Никак не са много. Струва ми се, че още един-два избора и няма да се налага да се уволняват, съкращават или просто гонят журналисти от медиите. Там ще останат само хора с дипломи, но без лица и имена.

И всеки български гражданин ще е наясно, че няма смисъл, няма полза и дори е вредно да мисли и – още повече – да казва онова, което мисли. За това съществуват хора, които са се погрижили да не четем и слушаме повече някои безспорно авторитетни, мислещи и воюващи с перото си за правотата журналисти. Сред тях и Лили Маринкова. А да слушаме тяхната правда. А именно, че всеки, който мисли различно от написаното в „опорните точки“ или казаното от „вожда“, трябва да бъде накаран (и няма никакво значение по какъв начин) да мисли „правилно“.

Лишаването от истинските модели на гражданско поведение и отстояване на свободата на словото и мисълта е допълнено от засилване на директните и индиректни начини за контрол над самите медии. В т.нар. обществени радио и телевизия първата крачка винаги е КОЙ ще ги ръководи. Преди избори винаги се осигуряват всички гаранции за „нашето“ ръководство – смяна на генерални директори, наместване на закона така, че дори нарушаването на мандатността, конкурсното начало и прозрачността на управлението да изглеждат просто част от демократичната нормалност. И, накрая, разбира се – контролът на СЕМ и разните му там регулатори. Не вярвах, че някога ще го кажа, но след като си отиде от СЕМ последната позната на хората личност (дори и само поради косата и папийонката), днес едва ли има някой, който може да каже кои са членовете на този уж „обществен“, но на практика многопартиен и личен орган, превърнат в сбор от няколко гарантирани с добри доходи и никаква работа и отговорност поста, станали разменна монета за уреждане битието на вернослужители или просто връзкари.

А конфликтът винаги е в резултат на осигурения монопол на медийния пазар. Той гарантира възможността да се придобиват медии, да се купува влияние в тях, да се налага автоцензура на журналистите, да се диктува кой ще съществува и кой не, защото разпространението е в ръцете на същия КОЙчо, който вече е монополист на пазара на медийната собственост. Достатъчно е да се пречи на разпространението или да не се изплаща продажбата, за да диктуваш наличието или унищожението на един или друг вестник. И, странно или не, но в последните няколко предизборни кампании се случва един и същ скандал – КОЙчо и политиците, свързани с него, решават да затъкнат гласа на различието, и подписката в защита на вестника, който четете, е част от отговора на въпроса ЗАЩО.

Да се питаме КОЙ, е основен замисъл на политическия сценарий преди избори. Понеже най-важното е да не знаем ЗАЩО. Докато се питаме за КОЙ, винаги ще ни манипулират с удобни и нарочени имена, които ще насаждат в главите ни като отговор. Точно както правят и сега, в тази напредваща в своите фази и манипулации кампания. Тя е за президент на България. Напомням. Просто така – ако някой е забравил.

Но в началото на тази президентска кампания най-важното за политиците е да си осигурят необходимите условия. А това включва гаранции, че няма да има кой да ни накара да се замислим. Ще има услужливи „контрольори“, които ще бдят над това все пак да не пропълзи в медиите някаква мисъл, различна от предписаната ни. И ще ги има само онези медии, които служат на господаря си. И това не е гражданинът, не. Не бъркайте демокрацията с онова, което се случва в сферата на медиите в България. Дори интернет е само привидно свободен като пространство за комуникация. Той все повече се превръща в поле на агресия, компенсация на комплекси и безжалостно организирани кампании на унищожението, където истинската позиция е като захвърлен на огромно сметище боклук, който трудно можеш да откриеш и оцениш поради постоянното натрупване на нови и нови „отпадъци“ – малки частички от огромното ни желание да сме принципни, да имаме и отстояваме позиции, да мислим и говорим свободно.

Дори е някак скръбно да се проследява този път към поредното отвращение на поредните избори. Но си го заслужаваме, след като успяваме за 2-3 години да забравим и да позволим – както скоро ми каза един млад човек - „аз от политика не разбирам и никак не ме интересува“. Липсата на позиция е бягство от една действителност, която се състоява независимо от това дали ние се крием от нея, или се правим, че тя не съществува. Но най-отвратителното във всичко това, за което говорим, е фактът, че накрая ние се превръщаме в собствените си палачи – ние, гражданите, с нашия вот за онези, които така ненавиждаме, че сме готови по детски да затворим очи и да си представяме, че живеем в свят, в който тях ги няма и няма да ги има, докато не отворим очи.

Да, това е проблемът, с който трябва да се справят останалите частички от професионализъм и отговорност в медиите – не искаме, отказваме, стремим се с всичка сила да не отворим очи. Защото да живеем в илюзията е начин да оцелеем в реалността на поредния демократичен фарс, наречен предизборна кампания.